Балетът и Романтизма пресъздават конфликта между мечтата и действителността. На балетната сцена оживяват нереални същества, чието съприкосновение със земния живот носи гибел.

 Романтизма е идейно-художествено направление в изкуството, което се развило в държавите от западна Европа и северна Америка, в края на XVIII и първата половина на XIX в. Той е сложно явление и неговите стилови черти имат различни особености в зависимост от обществено-политическото развитие на държавата, от нейната история и художествени традиции. Решаваща роля за появата на романтизма изиграла Френската Буржоазна Революция.

Характерни черти на Романтизма са:

1. Синтез на изкуствата.
2. Песимизъм, който се ражда в епохата на мрачната реакция.

         Джордж Байрон създава образа на самотния човек, който не може да си намери място в действителността и жадува за смъртта. Романтиците смятат, че истинското познаване на действителността е възможно да бъде постигнато само чрез изкуството и това може да осъществи художествения творец чрез своята гениална интуиция.

         Основна тема на Романтичното изкуство става разривът между човека и действителността. Обикновено романтичния герой е байроновски тип. Той е бунтар, но неговият бунт е безсилен.

         Друга тема на Романтизма става бягството от действителността. То обикновено е в мина-лото, което започва да се идеализира или бягство от родината в екзотични страни, или уединение в кръга на духовните видения и фантастичните образи на мечтите.

         Романтизма оказва голямо влияние върху балетното изкуство. От този период е и балетната класика. След идването на Романтизма в балетното изкуство настъпват много промени. Откроява се съвършено новата тематика. Олимп и гръцките богове са изоставени и сцената се изпълва с вилиси, силфиди и русалки, а земните персонажи са весели, млади хора от плът и кръв. Сюжетът в романтичните произведения следва определени линии. Винаги има три главни действащи лица – главния герой, главната героиня и злия дух, който ги разделя. Промяната в тематиката довела от своя страна и до промяна в декоратното и костюмното решение на спектакъла. На мястото на бляскавите пейзажи от Гърция и Рим, залети от слънчева светлина дошла меката светлина на Луната, планинските потоци и езера. Преобладаващия цвят бил белия и от там дошло и определението за романтичния балет – бял балет. Костюмът на балерината бил бял и той я правил лека, въздушна и безплътна. Тази представа за лекота довела до появата на палцовата техника. Има спор относно, коя балерина за първи път се издигнала на палци, но се счита, че това е Мария Тальони. Тази необходимост произлиза от самата същност на романтичния балет и станала пред-поставка за появата на балетните пантофки с укрепен връх. Романтизма издига на преден план ролята на балерината. Балетния артист, който бил водещ до този момент се превърнал само в партньор. Символ на романтичния балет е образа на въздушното приказно създание Силфида, облечена в светла туника, крилца на гърба и венче на главата. Характерно за романтичния балет е противопоставянето на мечтите с действителността, сблъсъкът с реалния живот. В романтичния спектакъл има и пантомима, но съдържанието на балета и чувствата на героите се разкриват с помощта на класическия танц. Той е основния език на балетния спектакъл. Кордебалета престанал да бъде декоративен елемент и се превърнал в активен, реагиращ участник в събитията.

         Първия романтичен балет е „Силфида”, музика на Шнайцхофер и сюжет на Адолф Нури. Премиерата се състояла през 1832 г. и хореограф бил Филип Тальони, италиански танцьор и балетмайстор, който работил във всички по-големи западно Европейски театри. Той станал педагог на дъщеря си, Мария Тальони, като уроците им продължавали по 4 часа на ден. По този начин той развил у нея невероятна сила, въздушност и баланс. Така, изпълнителските възможности на Мария Тальони станали предпоставка за създадения от него балет „Силфида”, а благодарение на този балет, Мария Тальони станала емблема на романтичния балет и легенда през вековете.

         Жул Перо /1810 – 1892 г./ е роден в семейство свързано с театъра. Неговия баща се занимавал с техниката на Лионската сцена. Първите си стъпки той прави още като дете на сцената на цирка изпълнявайки ролята на Полишинел, която била наситена с много скокове. Той взимал уроци при Огюст Вестрис, който усъвършенствал неговата техника на скокове, лекота и гъвкавост. През 1830 г., Жул Перо дебютира в Лондон, а след това и на сцената на Парижката опера. Неговите съвременници го сравнявали с Мария Тальони и го наричали нейн брат. Той партнирал на знаменитата балерина в балета „Зефир и Флора”, но тя не искала да дели славата си с него. Искала да е единствената звезда в спектакъла и затова отказала да танцува с него.

         През 1835 г., Жул Перо започва гастролите си в западна Европа като танцьор, а по-късно и като балет майстор. В Милано той среща младата балерина Карлота Гризи, която танцувала в детския кордебалет. Той видял нейния талант и станал неин педагог. От 1836 г., те започват да танцуват заедно в Лондон, Виена и Париж. Постепенно се оформило изпълнителското майсторство на Карлота Гризи. Мекотата и изяществото характерни за френската школа се съчетали с виртуозния блясък на италианската техника. Междувременно те сключили брак, а през 1841 г., той създал балета „Жизел” за нея. Премиерата привлякла вниманието на любителите на балета – художници, композитори, преса и др. Успехът бил голям и цял месец операта представяла само „Жизел”. Един от авторите бил Теофил Готие, заедно със Сен Жорж. Самата идея била взета от Хенрих Хайне. За успеха на балета допринесла и музиката на Адолф Адам. Шумен скандал се разиграл преди премиерата, което още повече усилило интереса към спектакъла.