Новер – балет майстор и теоретик, предопределил бъдещето на класическия танц, чрез всестранно развитие на изразните средства. Автор на труда „Писма за танца”, съдържащ 15 писма разглеждащи различните компоненти на балетния спектакъл.

Жан Жорж Новер – балет майстор и теоретик, роден на 29 април 1727 г. Произхожда от семейство на военен и пред него стояла военна кариера, но от ранна детска възраст той проявявал любов към театъра и по-специално към танца. Негови учители били Марсел и известния танцьор Луи Дюпре. След неуспешен опит да постъпи в Кралския театър, той се насочва към балетмайсторска кариера.

Първи опити като балетмайстор прави в Марсилия, където отива през 1750 г. и това е „Китайски празник” – спектакъл, който обозначава първия период от неговото творчество. Спектакълът издавал богата фантазия, безспорен вкус и отзивчивост към модата на епохата в стил – Рококо. Модата била т.нар. китайска екзотика с пагоди украсени със звънчета, малки мостчета, разноцветни фенери и платове от коприна. В този дух била направена цялата постановка на Новер. Той разположил на сцената значителен брой танцьори и всичко било насочено да привлича, и предизвиква приятни емоции у зрителя. Предишната квадратност, фронталност и симетрия на кордебалета била отхвърлена. Танцът се разпростирал по цялата сцена оплитайки я в различни линии.

Спектакълът много харесал на мадам Помпадур от двора на крал Луи XV. В този спектакъл, Новер пренебрегнал системата на излизанията подчинявайки го на едно живописно единство. Демонстрирал независимост от капризите на танцьорите. В зрителя оставало впечатлението, че разглежда китайска фарфорна ваза с нарисувани стилизирани китайци, които танцували и марширували, свирейки на различни екзотични инструменти. Балетът бил показан и в Париж на сцената на Опера Комик.

През 1754 г., Новер бил поканен в Лондон да постави „Китайски празник”, но гастролите били обречени на неуспех, защото съвпаднали с обявяването на война между Франция и Англия. Пребиваването му в Англия станало причина да се запознае с Дейвид Гарик – великолепен драматичен актьор, който възвърнал интереса към Шекспировото творчество и сам бил великолепен изпълнител на пантомима. Срещата с Гарик накарала Новер да се замисли над предимствата на драматично осмислената пантомима.

Спектакълът „Празненства” или „Ревност в харема”

През 1757 г., Новер се оказва в Лион, който имал превъзходен театър. Там той показва спектакълът „Празненства” или „Ревност в харема” по музика на Франсоа Гарние – цигулар от оркестъра на Лион. Композиторът създал музикален аналог на сценичното действие като показвал страстите и тяхното развитие. Съдържание:

В началото звучала музика смесена с плясъка на водата от фонтаните, черни и бели евнуси прислужвали на пеещите от харема. Горда и отчетлива музика предшествала появата на султана. Той се колебаел в избора си между Заира и Заида. Спирал се на първата, танцувал дует с нея и след това я отвеждал. Ревнивата Заида танцувала соло като давала изблик на чувствата си на ярост и се опитвала да се самоубие с кинжал. Останалите жени успявали да я удържат. Щастливата Заира се връщала и настъпвала кулминацията – кавгата и боят между съперничките. Едва връщането на султана ги спирало. Заира великодушно скривала вината на Заида и султанът обявявал празник в чест на възлюбената си. Съперничките се помирявали в pas de dou, следвало pas de trios със султана и празненството завършвало с апотеоз, в който жените на султана се разполагали на стъпалата водещи към неговия трон, а той стоял между Заира и Заида. В същото време роби поддържали над главите им огромен балдахин.

Майсторството на хореографа се издигало. Действието постепенно набирало темпо идвайки до кулминацията (кавгата) и после идвали танците застиващи до апотеоз. Контрастното редуване на епизодите дало на изобразените характери обем. Танцът и пантомимата били взаимно свързани. Новер ползвал пластика, ограничена в амплитудата на движението на ръцете. При техниката на краката отсъствали големите скокове и поддръжките. Този предел на техниката бил поставен преди всичко от костюмите на изпълнителите. Султанът бил облечен в халат върху широки шалвари, а на главата си носел огромен тюрбан. Султаншите били облечени с корсажи с пищни дълги ръкави, тежки поли повдигнати с ширит отстрани така, че да се виждат шалварите им отдолу. Били с напудрени перуки, пищни украшения и пера. Всички били обути в туфли на токчета и движенията на ръцете им не обхващали пространството над главата, а били ограничени до равнището на гърдите и раменете.

В размислите си за балетния спектакъл, Новер  достигнал до една стройна концепция и застанал в редиците на видните теоретици на изкуството: „В основата на балетния спектакъл лежи сценария. Всеки балет, който е без експозиция, завръзка и развръзка остава дивертисмент.” Според него танцът е изкуство на грациозните движения и красивите пози, балетът е изкуство на рисунъка, формите и фигурите, а пантомимата е изкуство на чувствата и душевните пориви изразени чрез жестовете. Талантливия балетмайстор трябва да установи равновесие между тези 3 компонента и да ги обедини във формата на действения балет. За последователното развитие на спектакъла, Новер искал да се обединят в едно цяло – музиката, живописта и изпълнителското майсторство на актьорите като всичко това трябвало да се движи по логиката на балетмайстора – режисьора. Най-трудно за Новер било да установи границата между танца и пантомимата. Трябвало да мине известно време, за да достигне до извода, че тези две понятия взаимно се допълват. Той предопределил бъдещето на класическия танц, чрез всестранно развитие на изразните средства. Той не отричал виртуозната техника на краката, но се възмущавал, че танцьорите усъвършенствали само нея и не обръщали внимание на актьорската игра.

През 1760 г., Новер издал „Писма за танца”. Този труд бил посветен на Вюртембергския херцог и едновременно излязъл в Лион и Щутгард. В книгата се съдържали 15 писма построени в разпространената за XVIII в. форма – отговори на въпроси поставени от въображаем кореспондент. В тях, Новер разглежда различните компоненти на балетния спектакъл. Редували се мисли относно това колко важно е съдържанието на балетния спектакъл, за това, че балета трябва да се обръща към сериозната и голяма литература, за живописното оформление, за специалната музика написана специално за спектакъла. Този теоретичен труд е най-яркото свидетелство за развитието на балета през XVIII в.

Новер напуска Лион и приема поканата на Вюртембергския херцог да оглави балета в Щутгард – град, който се славел с високата култура на немските просветители най-вече в театъра. Оперния театър побирал около 4000 зрители и към 1764 г. трупата включвала в себе си – 7 водещи солисти, кордебалет от 28 танцьора и танцьорки.  

В Щутгард, Новер поставил балета „Амур и Психея”, в който основната тема е опита на човека да опознае сам себе си и балета „Смъртта на Херакъл” – борбата между дълга и любовта.

Балетът „Медея и Язон”

През 1763 г., Новер поставя балета „Медея и Язон” по музика на Рудолф. Съдържание:

Коринтския цар Креон успява да склони Язон да се ожени за дъщеря му Креуза. Той от дълго време е свързан с царица Медея, от която има и две деца. Тя е вълшебница и му е помогнала да завладее Златното Руно. В душата на Медея се заражда ревност. Когато той решава да и измени тя предизвиква злите сили на ада и измисля ужасна мъст. Убивала собствените си деца от Язон и излитала на колесница теглена от дракони. Новер не се скъпял на мрачни и зловещи картини, и ползвал с майсторство ефектите на контраста. Сцената, в която Медея съпроводена от децата се опитвала да си върне сърцето на Язон, трогвала. Зрителите плачели заедно с нея, а дамите припадали когато тя извиквала демоните и така спектакълът доказвал, че човек сам е виновен за съдбата си. Този балет се играл в почти всички балетни театри в Европа.  

През 1776 г., Новер е ангажиран като балетмайстор в Парижката Опера. Той бил около 50 годишен, пълен с енергия и смятал да завоюва града, който дълго време не признавал неговите заслуги.

Балетът на Парижката Опера се славел като най-добрия в Европа. Начело на трупата били танцьорите: Гайтано Вестрис, Максимилиан Гардел и Жан Бверше Добервал. Средства за постановки се отделяли щедро и въпреки тези благоприятни обстоятелства така желаното място донесло малко радости на Новер. Той трябвало да воюва с вековни традиции и само малка част от актьорите приветствали идването на реформатора. По-голямата част от трупата се обявила срещу провинциалния самозванец, а най-враждебно се държал Максимилиан Гардел, който разчитал той да заеме мястото на главен балетмайстор. В Париж се считало, че балетът е добър само ако танците виртуозно въплъщавали инструменталната музика.

Балетът „Апелес и Кампаспа” или „Победата на Александър над самия себе си”

За пръв свой спектакъл в Париж, Новер избрал „Апелес и Кампаспа” или „Победата на Александър над самия себе си”. Този спектакъл той поставил във Виена през 1773 г. по музика на Рудолф. Съдържание:

В Iво действие – художникът Апелес (Гайтано Вестрис) се подготвя за посещението на Александър Велики и облича своите ученици като амури, а прислужниците като грации – нещо, което било новост за Парижката сцена. Войнствена музика обявявала пристигането на Александър (Максимилиан Гардел) и Кампаспа (Мари Мадлен Гимар). Александър се възхищавал от картината и поръчвал портрет и на Кампаспа. Тя сваляла покривалото си и Апелес занемявал пред нейната красота. По заповед на Александър тя изпълнявала ред движения и пози. След това се появявала Роксана (годеницата на Александър), която показвала ревността си от Кампаспа и той трябвало да я успокоява. Междувременно Апелес е обхванат от творчески мъки. Той виждал своя модел Кампаспа, ту като Флора, ту като Дияна. Накрая решавал да я изобрази като Венера, седнала на трон от цветя и обкръжена от Амури. Той отпращал учениците си и следвало обяснение във взаимна любов. Роксана ставала свидетелка на тяхната любов и довеждала Александър, като така започвала драматичната част от действието – гневът на Александър, техните оправдания и припадания. Александър бил раздиран от противоречиви чувства, но действието завършвало с милостивия жест на императора и щастливите сватби на двете двойки.

По това време трудностите вътре в театъра нараствали. Новер се нуждаел от актьори, а разполагал с танцьори, които се съпротивлявали на замислите му, капризничели и плетяли интриги.

През 1781 г. той бил принуден да напусне театъра даже без обещаната му пенсия. Мечтата му да покори Париж рухнала. Той умира през 1810 г. в бедност, близо до Париж.