Танцът в Китай се е зародил в дълбока древност – около VI в.cл. Хр. Той станал част от типично китайското пантомимно представление, което представлявало танцовото изкуство на древен Китай.

Класически китайски театър

Класическият китайски театър се формирал през XV в. и той имал синтетичен характер. В него били съединени – пеенето, драматичния диалог, танца и акробатичните номера. Всички видове действия  били съпроводени от музика, а танцът – пантомима имал символичен характер. В него често били изобразявани сражения, използвани били акробатични движения, двубои с мечове, копия и други типично китайски оръжия.

Женският солов лиричен танц, обикновено бил изграден на особена ситна походка и разнообразни манипулации с ветрило.

Любовният танц – дует бил без поддръжки и без докосване между партньорите. В него разнообразието се набелязвало чрез походката и жестовете.

Акробатичният танц най-често имал комедиен характер.

В Класическия китайски театър, актьорското амплоа, било строго определено. Най-разпространени видове герои били:

 Шен – положителен герой

 Дзин – отрицателен герой

 Чоу – комедиен персонаж

 Дан – женска роля

Всеки герой имал свои варианти. Така например положителния герой Шен, можел да бъде – млад, стар, чиновник, военен – като всяко подразделение имало своя походка, свой набор от движения, които определяли строгата характерност на всяка роля.

До XX в. класическите китайски трупи се деляли строго на мъжки и женски, като както в едната, така и в другата имало изработени способи за изобразяването на жени от мъже и обратното.

Китайска военна пантомима

Китайската военна пантомима също бела важна част от танцовото изкуство на древен Китай

В нея имало четири части:

1. Първата се изпълнявала масово. Танцьорите се разпределяли в две маршируващи армии, които за да създадат впечатление за масовост, няколко пъти преминавали през сцената, влизайки от едната страна и излизайки от другата. В центъра на сцената заставали военноначалниците. След първия марш, армиите се нареждали в сложен лабиринт, в който трябвало да бъде заграден противника. Всяка група имала свое облекло и свой отличителен флаг;
2. Втората част на китайският танц изобразявала самата битка. Военноначалниците кръстосвали мечовете си, за да потвърдят готовността си за битка. Двете армии минавали под кръстосаното оръжие и излизали през страничните врати. Битката започвали военноначалниците, бавно и тържествено. Постепенно в боя влизали и останалите изпълнители. Танцът бил построен на базата на военни движения, но те се изпълнявали от танцьорите с подчертана елегантност и танцът изглеждал като стилизирана битка;
3. Третата част на военният танц се характеризирал с появата на солисти. Започвала с изпълнението на един воин, който оглеждал и приготвял оръжието си преди боя, като всичко това ставало с бързи скокове подобни на attitude. Битката се разгръщала между солистите, един срещу един, двама срещу двама и четирима срещу четирима;
4. Четвъртата част била акробатична. Изпълнението на танцьорите не било пряко свързано сюжетно с битката. Изпълнявали се отделни етюди, които показвали акробатичните способности и възможности на танцъорите. Танцът завършвал масово, с акробатични скокове и въртения, като на финала танцьорите докосвали земята с гърба си.

Владеенето на танцовото изкуство на древен Китай се считало за част от възпитанието на аристократичните класи, които учили в специални училища. Танцът в Китай бил част от сложния ритуал на дворцовите церемонии. Умението да се носи костюм, различните манипулации с ветрилото, специалната походка за жените, ниските поклони които се изпълнявали пред императора били елементите изучавани в китайското танцово изкуство. Придворният танц имал специфичен характер, твърди скокове и бил неестествен.

Императорският двор със своите церемонии повлиял твърде много при оформянето на танцовото изкуство в Китай.