Един от най-значителните периоди на гръцкото изкуство е периода на градовете-държави. Танцът в периода на градовете-държави е част от гръцкия театър, който се сформира в този период като резултат на атинската демокрация, осигурила условия за ново процъфтяване на изкуствата. Гръцкият театър възникнал на култова основа и дълго време запазил връзките си с религията.

От народните песни и мотиви посветени на бог Дионисий се създала старогръцката трагедия. Трагедия в буквален смисъл означава – песен. Танцът в периода на градовете-държави бил важна част от старогръцката трагедия. Спътниците на бог Дионисий, които пеели, били изобразявани като козли, облечени в кожи с рога на главата и се наричали – Сатири. Мистериите в чест на бог Дионисий са създадени на основата на древен мит. Според него, Дионисий бил син на Зевс и нимфата Семела и бил даден за възпитание при нимфите. Той научил хората да отглеждат лозата и да правят вино, заради което Титаните го отвлекли, разкъсали го на парчета и ги разпръснали по цялата вселена. Зевс обаче, намерил сърцето на своя син и го съживил. Жриците, които участвали в празненствата в чест на Дионисий се наричали – Менади.

Празникът започвал с песни и танци. Шествието приближавало до храма на бог Дионисий, в който менадите и сатирите разигравали мита за Дионисий. Пред жертвеника, менадите танцували обреден танц, изграден главно върху гъвкави движения на корпуса и ръцете, с които изобразявали преклонение пред боговете. Сериозната ритуална част на празника била съпроводена от химни – дитирамби – стихове за възхвала на Дионисий. По-късно от този хор се отделил един актьор наречен – Корифей, който декламирал разказ за живота на Дионисий и си разменял реплики с хората. Така възникнал диалога и фактически театралното действие.

Старогръцката трагедия била свързана със сериозната, емоционална част на Дионисиадите.

Старогръцката комедия води началото си от неофициалната част на празника. Тя се състояла нощем и се характеризирала с разнообразни шествия, които се разделяли на два хора, подхвърлящи си остри, дори нецензурирани шеги. Тези шествия били устройвани под светлините на факли и под съпровода на флейти, цитри и цимбали, чиято мелодия се смесвала с виковете на пияните и диво танцуващи менади.

След като народните тържества в чест на бог Дионисий се превърнали в официални празници, гръцките полиси започнали да строят театри, които побирали в себе си хиляди души. Гръцкият театър бил открит, с характерна амфитеатрална форма. Долу пред амфитеатъра се издигала равна площадка в полукръгла форма наречена – орхестра. Първоначално на нея стояли актьорите. Зад нея се издигала правоъгълна площадка наречена – скене. На нея нареждали декорите, а по-късно върху нея започнали да излизат и актьорите.

В гръцкия театър участвали само мъже. Гръцките актьори играели с маски, които имали резки черти на лицето и широко отворена уста. Маските подчертавали характера на изобразените герои, а широко отворената уста служела за резонатор, усилващ звука. Освен това гръцките актьори излизали на сцената с котурни – специални обувки с дебели платформи, които служели за издължаване на фигурата на актьора, за да се вижда по-добре от публиката. Наличието на котурни оказало влияние върху пластиката на древногръцкия театър и по-специално върху танца, който бил част от театралния спектакъл. В театралното изкуство на гърците словото, пеенето и танца съществували заедно, защото това било продължение на традициите идващи от народните празненства, и освен това говорело за неразвитост на отделните театрални видове. Старогръцките танци, както и пластичната изразителност на жеста имали голямо значение в древногръцкия театър. Всички артисти от хора били и танцьори, и изпълнявали различни танци в съответствие с театралното действие.

Танцът в периода на градовете-държави

Първият вид танц се наричал – Евмелия. Това бил величествен и тържествен танц, който разкривал делата на боговете и героите. Изпълнявал се на котурни и с хитон ( древногръцка дреха). За Евмелията е характерен плавния, широк жест на ръката с открита на горе длан. Заради котурните, изпълнителите повече ходели по сцената като фиксирали различни героични пози. Евмелията се отличавала с трагична сила и величие.

Вторият вид танци се наричали – Лирически. Те били бавни и тържествени, сравнително статични, но по-омекотени и нюансирани в сравнение с Евмелията. Лирическите танци били съз-дадени върху любовните сюжети от митологията. Изпълнявали се под звуците на лира, от където носят и названието си.

Третият вид танц се нарича – Кордакс. Той бил противоположност на първите два танца. Имал весел характер и се изпълнявал в края на трагичните представления, за да разсее ужаса от многото убийства. Кордакса се изпълнявал от актьори облечени като сатири без котурни. Изпълнителите танцували със силно изкривен корпус, с издаден назад таз, в който при скок удряли петите си.

Четвъртият вид танц се нарича – Сикинис. Той също бил статичен танц, но с повече пантомимични елементи в сравнение с Кордакса. Чрез Сикиниса актьорите изразявали карикатурно действията на някои политически личности на това време. Танцьорите използвали на сцената различни оръжия – мечове, копия, стрели и изискванията към танцьорите били големи.

Танцът в периода на градовете-държави изисквал специално обучение, което преминавали танцьорите – музика, история и литература. Според древногръцката естетика, актьорът трябвало да притежава висока духовна култура и съвършени пропорции на тялото.