За балета

Танцът през епохата на Ренесанса

Танцът през епохата на Ренесанса

Възраждането предизвикало скок в науката, изкуството, танцът и всички области на човешкия живот. Танцът през епохата на Ренесанса имал тясна връзка с музиката. Родила се философията на хуманизма – учение за човека, като най-висш продукт на природата. Идеал станала античността с нейния всестранен интерес към човека. Интересът към Античния свят се разпрострял в литературата и творчеството на художниците. Тази епоха създала титани като: Леонардо да Винчи, Микеланджело, Рафаело, Бокачо и много други.

Първата Ренесансова държава е Италия, чийто крайбрежни градове станали центрове на оживена търговия. По подобие на Античната драма възникнали спектакли, в които словото, музиката и пластиката се съединявали. Богове, нимфи и митологични герои излезли на преден план. Стилизираните образи били предназначени да величаят монарха в очите на неговите поданици и чужденци. За това не жалели средства особено, когато се отнасяло до брачни церемонии свързващи най-видните семейства на западна Европа. Знатните фамилии считали за чест да бъдат меценати – покровители на художници, музиканти и артисти. Самите крале и кралици излизали на сцената с техните приближени. Появили се нови музикални форми, възникнала и се развила полифонията.

Още през XIII в. бил открито наслагването и едновременното изпълнение на няколко мелодии. Установили се правилата на хармонията. Появили се композитори професионалисти и теоретици създали наука за музиката. Танцът през епохата на Ренесанса започнал да се развива по сходен начин под въздействието на музиката, превръщайки се в професионално изкуство. Придворният танц окончателно се отделил от народния, като те непрекъснато си влияели. Започнало професионално обучение по танц и се считало, че то възникнало в северна Италия. По-рано професионални танцьори били блестящите мимове и жонгльори. В северна Италия учителят по танци заемал почетно положение. Той бил спътник на принцовете и даже по време на Венецианските сватби, в които съществувал обичай – булката да бъде представяна чрез мълчалив танц, в който учителят по танци можел да вземе участие на мястото на баща и. Първите учители по танци били и първите хореографи.

Учителят по танци – Доменико от Ферара – живял на границата между XIV и XV в., съчинил трактат за изкуството на танца. В него той определил 5 елемента, съществени за танца:

  1. Ритъм – като принцип на свързване между бавни и бързи движения;
  2. Маниер на изпълнение;
  3. Владеене на пространството;
  4. Памет;
  5. Елевация – подвижност.

В друга част на трактата си Доменико от Ферара установил основни категории движения:

  • Естествени 9 – ходове, поклони, пози и др.;
  • Изкуствени 5 – скокове.

През 1463г. Гулиелмо Ебрео съчинил трактат за изкуството на танца, в който дал подробно описание на празненствата и пантомимните маскаради, като даже описал копчетата  от костюма на танцуващите.

Подобно на философите и танц майсторите искали да осмислят своето изкуство чрез утвърждаване на човешката личност и в търсене на идеалната хармония между човека и заобикалящата го действителност. Открити били огромните възможности на човешкото тяло. Установена била връзката между музиката и танца, и зависимостта на танца от музиката. Балет започнали да се наричат танцувални композиции – миниатюри, които придавали не само сюжет, но и състояние на характера. Една от тези първи композиции се наричала – Нелюбезната, в която дамата отхвърляла ухажванията на поклонника си. Танцьорът се приближавал към дамата в комбинация от движения, вариращи мотиви от популярни за епохата танци. Дамата също правела тези стъпки, но когато той се приближавал близо до нея тя му обръщала гръб. Дуетът завършвал с поклони един към друг след, което двойката се разотивала. По този начин движенията и темата свързани с един танц се узаконили като средство чрез, което може да се изразява хореографската мисъл.

Тържествените сватби и пиршествата, които ги съпровождали съдържали  в себе си сцени, в които пеенето, танца, музиката и декламацията се смесвали. Класически пример за такова театрализирано пиршество е сватбата на миланският дук Джан Галеацо Сфорца и испанската принцеса Изабела Арагонска, през 1489 г., която била поставена от Бергонцо ди Бото.

Този спектакъл станал като еталон за бъдещите балетни спектакли. Гостите били въведени в зала с подредени празни маси, огромна галера опасвала залата и на нея стояли музикантите. Когато младоженците влизали в залата срещу тях от другата страна на залата се появявал Язон и аргонавтите, които чрез танци и пантомима изразявали възхищението си пред прекрасната двойка. След това те застилали масите със Златното руно (златотъканни покривки). След тях идвал Меркурий, който в речитатив разказвал колко му било трудно да открадне едно теле от стадото на Аполон. Това теле било поднасяно опечено на гостите. След него идвали Диана и нимфите, които носели в дар опечен елен. Тях ги сменял Орфей, който пеел възхвала на булката и казвал, че всички птици са дошли да слушат песента му, като тези птици били поднасяни на гостите. Пиршеството завършвало с балет на боговете от реките и моретата, с които се поднасяли рибите на масата. Бакхус и неговите сатири пък поднасяли виното.

Изкуството на Италия достигнало до такава висота, че в хореографските композиции влизащи в състава на тези пищни зрелища, участвали най-известните творци от това време. Танцът през епохата на Ренесанса бързо набирал скорост към своя апогей. 

През 1496 г. за празник организиран от херцога Лудовико Моро в Милано, Леонардо да Винчи нарисувал костюмите за танцьорите и изобретил различни сценични ефекти.

В края на XV в. съществували основните компоненти на бъдещия музикален театър, опера и балет, но те все още съществували заедно. Този процес продължил и през XVI в., като постепенно се подготвяло раждането на оперния и балетния театър. Главна роля в тези синкретични спектакли имала музиката. Музиката написана за лютня със своите импровизационни форми въздействала върху танца и той често бил изпълняван под формата на сюита, построена на контрастни редувания между плавни и бързи танци.

През XVI в. излизат трудовете на двама от най-известните танцмайстори – Фабрицио Карозо и Чезаре Негри. Книгата на Карозо – “Танцьор” излезнала във Венеция през 1581 г. В нея той използвал пози близки до класическия танц и движения като Plie, Battement tendu, Passe, Glisat, Demi round de jamb par terre и различни видове скокове, и въртения. Но приома andehor бил непълен и краката се отваряли не от бедрата, а от колената. Това затруднявало изпълнителите, които въпреки това се стремели към виртуозност и в танците били включени акробатични елементи. Новата техника позволила на Карозо да съчинява балети от няколко части и те се изпълнявали от няколко двойки. Започвали с поклони и антре, след което следвали сложни преходи (фигури), като всеки преход отговарял на развита и завършена тема. Тези балети се наричали фигурни и в тях танцуващите демонстрирали чудесата на техниката.

През 1604 г. в Милано излиза книгата на Чезаре Негри – “Новите изобретения на балета”. В нея авторът от начало класифицирал сложните раздели на въртенията и скоковете, а след това предлагал раздела на партерния танц предназначен за мъже и жени. Въпреки, че танцьорите мъже били облечени в тежки облекла и шпага, тяхната техника превъзхождала техниката на жените. Негри, включвал описание на 5 позиции въпреки, че не дал определение за тях. Обръщало се внимание на обърнатостта на краката при това с опънати колена. Той писал за грациозните танци на полупалци и за закръглените ръце по време на въртения. За Негри, танцът бил достоен брат на музиката и поезията, и като хореограф наблягал на това, че танцът трябва да предаде чувствата на душата чрез движенията на тялото.

POST YOUR COMMENTS

Your email address will not be published. Required fields are marked *

Абонирайте се за нашия бюлетин

Снимки Във Flickr

    Свържете се с Нас

    Свържете се

    Email: zabaleta@zabaleta.bg

    Phone: 0888 777 666

    Address: София, Център 1000