Възраждането предизвикало скок в науката, изкуството, танцът и всички области на човешкия живот. Танцът през епохата на Ренесанса имал тясна връзка с музиката. Родила се философията на хуманизма – учение за човека, като най-висш продукт на природата. Идеал станала античността с нейния всестранен интерес към човека. Интересът към Античния свят се разпрострял в литературата и творчеството на художниците. Тази епоха създала титани като: Леонардо да Винчи, Микеланджело, Рафаело, Бокачо и много други.

Първата Ренесансова държава е Италия, чийто крайбрежни градове станали центрове на оживена търговия. По подобие на Античната драма възникнали спектакли, в които словото, музиката и пластиката се съединявали. Богове, нимфи и митологични герои излезли на преден план. Стилизираните образи били предназначени да величаят монарха в очите на неговите поданици и чужденци. За това не жалели средства особено, когато се отнасяло до брачни церемонии свързващи най-видните семейства на западна Европа. Знатните фамилии считали за чест да бъдат меценати – покровители на художници, музиканти и артисти. Самите крале и кралици излизали на сцената с техните приближени. Появили се нови музикални форми, възникнала и се развила полифонията.

Още през XIII в. бил открито наслагването и едновременното изпълнение на няколко мелодии. Установили се правилата на хармонията. Появили се композитори професионалисти и теоретици създали наука за музиката. Танцът през епохата на Ренесанса започнал да се развива по сходен начин под въздействието на музиката, превръщайки се в професионално изкуство. Придворният танц окончателно се отделил от народния, като те непрекъснато си влияели. Започнало професионално обучение по танц и се считало, че то възникнало в северна Италия. По-рано професионални танцьори били блестящите мимове и жонгльори. В северна Италия учителят по танци заемал почетно положение. Той бил спътник на принцовете и даже по време на Венецианските сватби, в които съществувал обичай – булката да бъде представяна чрез мълчалив танц, в който учителят по танци можел да вземе участие на мястото на баща и. Първите учители по танци били и първите хореографи.

Учителят по танци – Доменико от Ферара – живял на границата между XIV и XV в., съчинил трактат за изкуството на танца. В него той определил 5 елемента, съществени за танца:

1. Ритъм – като принцип на свързване между бавни и бързи движения;
2. Маниер на изпълнение;
3. Владеене на пространството;
4. Памет;
5. Елевация – подвижност.

В друга част на трактата си Доменико от Ферара установил основни категории движения:

• Естествени 9 – ходове, поклони, пози и др.;
• Изкуствени 5 – скокове.

През 1463г. Гулиелмо Ебрео съчинил трактат за изкуството на танца, в който дал подробно описание на празненствата и пантомимните маскаради, като даже описал копчетата  от костюма на танцуващите.

Подобно на философите и танц майсторите искали да осмислят своето изкуство чрез утвърждаване на човешката личност и в търсене на идеалната хармония между човека и заобикалящата го действителност. Открити били огромните възможности на човешкото тяло. Установена била връзката между музиката и танца, и зависимостта на танца от музиката. Балет започнали да се наричат танцувални композиции – миниатюри, които придавали не само сюжет, но и състояние на характера. Една от тези първи композиции се наричала – Нелюбезната, в която дамата отхвърляла ухажванията на поклонника си. Танцьорът се приближавал към дамата в комбинация от движения, вариращи мотиви от популярни за епохата танци. Дамата също правела тези стъпки, но когато той се приближавал близо до нея тя му обръщала гръб. Дуетът завършвал с поклони един към друг след, което двойката се разотивала. По този начин движенията и темата свързани с един танц се узаконили като средство чрез, което може да се изразява хореографската мисъл.

Тържествените сватби и пиршествата, които ги съпровождали съдържали  в себе си сцени, в които пеенето, танца, музиката и декламацията се смесвали. Класически пример за такова театрализирано пиршество е сватбата на миланският дук Джан Галеацо Сфорца и испанската принцеса Изабела Арагонска, през 1489 г., която била поставена от Бергонцо ди Бото.

Този спектакъл станал като еталон за бъдещите балетни спектакли. Гостите били въведени в зала с подредени празни маси, огромна галера опасвала залата и на нея стояли музикантите. Когато младоженците влизали в залата срещу тях от другата страна на залата се появявал Язон и аргонавтите, които чрез танци и пантомима изразявали възхищението си пред прекрасната двойка. След това те застилали масите със Златното руно (златотъканни покривки). След тях идвал Меркурий, който в речитатив разказвал колко му било трудно да открадне едно теле от стадото на Аполон. Това теле било поднасяно опечено на гостите. След него идвали Диана и нимфите, които носели в дар опечен елен. Тях ги сменял Орфей, който пеел възхвала на булката и казвал, че всички птици са дошли да слушат песента му, като тези птици били поднасяни на гостите. Пиршеството завършвало с балет на боговете от реките и моретата, с които се поднасяли рибите на масата. Бакхус и неговите сатири пък поднасяли виното.

Изкуството на Италия достигнало до такава висота, че в хореографските композиции влизащи в състава на тези пищни зрелища, участвали най-известните творци от това време. Танцът през епохата на Ренесанса бързо набирал скорост към своя апогей. 

През 1496 г. за празник организиран от херцога Лудовико Моро в Милано, Леонардо да Винчи нарисувал костюмите за танцьорите и изобретил различни сценични ефекти.

В края на XV в. съществували основните компоненти на бъдещия музикален театър, опера и балет, но те все още съществували заедно. Този процес продължил и през XVI в., като постепенно се подготвяло раждането на оперния и балетния театър. Главна роля в тези синкретични спектакли имала музиката. Музиката написана за лютня със своите импровизационни форми въздействала върху танца и той често бил изпълняван под формата на сюита, построена на контрастни редувания между плавни и бързи танци.

През XVI в. излизат трудовете на двама от най-известните танцмайстори – Фабрицио Карозо и Чезаре Негри. Книгата на Карозо – “Танцьор” излезнала във Венеция през 1581 г. В нея той използвал пози близки до класическия танц и движения като Plie, Battement tendu, Passe, Glisat, Demi round de jamb par terre и различни видове скокове, и въртения. Но приома andehor бил непълен и краката се отваряли не от бедрата, а от колената. Това затруднявало изпълнителите, които въпреки това се стремели към виртуозност и в танците били включени акробатични елементи. Новата техника позволила на Карозо да съчинява балети от няколко части и те се изпълнявали от няколко двойки. Започвали с поклони и антре, след което следвали сложни преходи (фигури), като всеки преход отговарял на развита и завършена тема. Тези балети се наричали фигурни и в тях танцуващите демонстрирали чудесата на техниката.

През 1604 г. в Милано излиза книгата на Чезаре Негри – “Новите изобретения на балета”. В нея авторът от начало класифицирал сложните раздели на въртенията и скоковете, а след това предлагал раздела на партерния танц предназначен за мъже и жени. Въпреки, че танцьорите мъже били облечени в тежки облекла и шпага, тяхната техника превъзхождала техниката на жените. Негри, включвал описание на 5 позиции въпреки, че не дал определение за тях. Обръщало се внимание на обърнатостта на краката при това с опънати колена. Той писал за грациозните танци на полупалци и за закръглените ръце по време на въртения. За Негри, танцът бил достоен брат на музиката и поезията, и като хореограф наблягал на това, че танцът трябва да предаде чувствата на душата чрез движенията на тялото.