Средновековието обхваща дълъг период от време (V – XV в.). Епохата се характеризира със затворените феодални натурални стопанства, в които бил съсредоточен политическия и икономически живот на времето, както и с господство на християнската религия. Особено голямо влияние придобила католическата църква, проповядваща аскетизма – пълно отричане от земните радости и стремеж единствено към небесното блаженство. Ето защо танцът през средновековието и представленията не били проникнати от радостното утвърждаване на живота, както античните представители. Театърът през средновековието не създал велики произведения подобно на античния, защото християнството проявявало враждебност към изкуството. Изключения се правели за архитектурата, защото по време на тази епоха се строяли катедрали и черкви, и към изобразителното изкуство, което трябвало да изобразява религиозни сюжети. Но въпреки това, традицията на античния театър се възраждала многократно.

Римската традиция на скитащите артисти-акробати, влияела върху средновековното изкуство. Появили се жонгльори-танцьори върху въже, които обикаляли от град на град. Някои елементи от техния акробатичен танц по-късно, макар и не пряко, повлияли за създаването на балетното алегро, а техният ежедневен, непрекъснат тренаж, предшества тренажа на танцьорите след тях.

Господството на църквата означавало забрана на светските забавления и танци. Тяхното преследване не достигнало целта си. Танцът съществувал на всякъде под формата на национален фолклор и дори прониквал в самата църква, която в началото на християнската ера го използвала в богослужението.  С течение на времето църквата разбрала, че не може да потиска стремежа на хората към забавления и за това направила усилия да подчини изкуството на своите цели. В най-суровата католическа страна, Испания , било включено хорово пеене и шествия.    

Истински театрални представления били хоровите църковни изпълнения, в които свещеници и епископи предвождали шествия от богомолци. Отливът на църквата от тези тържествени шествия започнал след вселенския събор през 692 г., когато била обявена изричната им забрана. Проповедите за презрение към земните радости и чумната епидемия обхванала западна Европа, се отразили върху темата танц на смъртта. Поезията, живописта и средновековния театър се обръщали често към тази тема, която издавала страха пред края на живота и говорела, че всички хора са равни пред лицето на смъртта. Идеята за тържествуващата смърт, която заставяла знатните, простолюдието и духовенството да подскачат в един хоровод се отразила в стихове, фрески и гравюри още през XIII в. През XV – XVI в. много художници, сред които Ханс Холбайн-син създали гравюри на тема танцът на Смъртта. Средновековната църква от една страна проклинала танца, но от друга отчитала любовта на хората към зрелища. През XI в. в молебена били включени картинни процесии и даже подобия на танца се изпълнявали от църковния хор.

През XIII в. католическа Испания, която тържествено празнувала Великден, разрешила на тези религиозни процесии да бъдат съпроводени от пеене и танци, които се смесвали с обредите на литургията.

Във Флоренция през XIII в. празника на св. Йоан покровител на града бил отбелязван с пищни процесии. По улиците минавали каруци върху, които били разположени изображения на картини от Сътворението на Адам, Изгонването от Рая и др. На централния площад те спирали и статичните картини се разгръщали в игрова сцена, като сюжета бил поднесен чрез пантомима и песен.

През XIV в. към числото на тези празници се прибавило и Благовещение. Във Флорентинската църква Сан Феличе, под църковния свод се въртяло небе осеяно с живи фигурки. Това били 12 ангелчета, които висели от тавана и се държали за ръце. Танцувайки те създавали илюзията, че ходят по облаците. От небето се спускало едно ангелче, което изпявало приветствие към Богородица и отново се връщало към небесния хоровод.

През Средновековието широко популярни били мимовете, фокусниците и въжеиграчите. Те изнасяли своите представления, както във феодалните замъци, така и на панаири и площади. Подобно на времето от римската империя тяхното изпълнение допадало еднакво на аристократите и на плебеите.

Започвайки от IX в. разцъфнало изкуството на трубадурите. Те сами съчинявали своите песни. Странстващи трупи от трубадури и акробати се местели от град на град и село на село.

Жонгльорите били универсалните актьори на своето време. Те разигравали сцени с диалог, пеене, свирене на различни инструменти, правене на фокуси и акробатични номера пред богатите и бедните. Танцът на жонгльорите бил виртуозен и технически сложен, със силен примес на акробатични движения, голямо използване на баланс и при това тяхната пантомима била наследена от античните мимове. Краката им били обърнати и често с опънати пръсти, а ръцете и прегрупирането на пръстите се доближавали до приетите правила в класиката. Постановката на тялото обаче била с подчертана извивка в кръста. Характера на движенията бил рязък и поривист, близък до съвременното балетно алегро.

Танцът през средновековието се развил до така наречения Благороден или Бален танц, който намерил широко отражение в литературата. Той бил известен като – Бас данс и получил това наименование, защото имал тежък и тържествен характер почти без скокове.

Към числото на бавните благородни танци принадлежала Паваната, чиито произход предизвиква спор. Едни считат, че той е от Италиански произход от град Падуа – падована, а други от Испански произход или от думата паун – паво. Така или иначе Паваната е бил величествен танц и имал характер на шествие достойно за княжеските мантии. Той е изпълняван даже при погребения на деца.

Истинска антология на народните и придворни танци се съдържа в творчеството на Шекспир. Неговите герои многократно споменавали танца Мореска или Мавритански танц. Мореската символизирала борбата между християни и маври (мюсюлмани), тема силно засягаща Испания. В последствие в тази борба били въвлечени и други европейски християнски държави. На празниците в пристанищните градове на Средиземноморието, странстващи трупи разигравали Мореска. Сред участниците се отличавала фигурата на Мавър – с начернено лице, със златист тюрбан на главата, с дървен меч и щит, и завързани на глезените звънчета. Под звуците на свирки и барабани този многовековен враг на Европа, танцувал в източен стил. След това той бил заобиколен от противниците си и се започвала битката, която винаги завършвала с победа над Мавъра. Танцът завършвал с фигура наречена Роза, в която танцьорите правели от щитовете си една плоска повърхност и вдигали върху нея Мавъра, след което го подхвърляли във въздуха. С течение на времето характера на Мавъра придобил все по-голям шутовски отенък. След като Мореската преминала в театъра на Възраждането, тя загубила характера си на народна игра и постепенно се превърнал в тържествен фигурен танц с войнствен характер.

Трудно се установяват корените на един или друг вид танц. Понякога наименованието може да бъде отнесено към определен град или държава (Alemanda – от Германия). При други танци името идва от характера на изпълнението им: Галиарда – весел и щастлив, изпълняван от младите хора на бала и Салтарела – танц с подскачания.

Много от пантомимно-танцовите форми на народните празненства и обреди залегнали в основата на балетния театър. Отделните елементи се уточнявали, смесвали и сблъсквали, за да може да се оформи нов вид изкуство в епохата на Ренесанса. Балетният театър формиран в Европейските държави се зародил като вид аристократично, придворно изкуство, но неговите корени се намират в народното творчество.