Театърът на древен Рим е антилитературен, подчертано чувствен и отговарял напълно на исканията на тълпите, които изпълвали огромните амфитеатри викайки – “хляб и зрелище”. Римските владетели удоволетворявали техните искания, за да отвлекат вниманието им от социалните и политически въпроси.

Огромно място в живота на Рим по това време заемал циркът. Той бил с големи размери, правоъгълен, удължен, с голяма писта, на която се провеждали атлетически и конни надбягвания.

Популярни били състезанията с колесници теглени от четири коня. Кочияшите били облечени с разноцветни дрехи и ленти, които се развявали зад гърба им и с шлемове на главата. Те не рядко били стъпквани при бесните препускания, което предизвиквало възторг в публиката.

На същата тази арена, диви зверове разкъсвали първите християни – гледка, която еднакво задоволявала простолюдието и аристокрацията. Римските граждани особено предпочитали гладиаторските боеве. Нещастните, обречени на смърт гладиатори, били облечени и въоръжени различно. Едни с щит и сабя, други с кама и кръгъл щит, трети с мрежа и тризъбец, а други били само със запалена факла. Появата на гладиаторите била решена твърде театрално и след края на такива боеве, римската арена приличала на кланица. Безспорно, такива зрелища не се покриват с представата ни за театрален спектакъл, но те съдържат в себе си една пластична изразителност, която вярно характеризира римската епоха.

За театралните си представления, римляните използвали също огромни амфитеатри (побирали 20 хил. души) и в тях представяли главно трагедии, лишени в повечето случаи от високите граждански идеали на гръцките трагедии. Огромните размери на тези амфитеатри не позволявали зрителите да възприемат актьорите без маски. Словото постепенно оставало на по-заден план, а още повече, че римляните не се интересували особено от смисъла вложен в думите. Тях ги интересувало зрелището. Постепенно трагедиите започнали да се превръщат в пантомимни зрелища. Диалогът изчезнал от сцената, актьорите се пренесли на сцената и общуването между хората и актьорите ставало чрез жестове. Независимо от пластичното действие бил използван един актьор, който рецитирал съдържанието на творбата, успоредно с пантомимната игра. За своите спектакли римляните също използвали митологията, но от нейната най-груба и еротична страна. Били представяни главно любовните похождения на Юпитер. Създадения нов пантомимен жанр с рецитатор, твърде популярен сред римските тълпи, бил наречен – Пириха.

Театърът на древен Рим помни имената на двама актьори-мимове, това били Пилад и наговия ученик Бафил. Историците подчертават най-често голямата изразителност на ръцете, постигната от римските мимове.

Въпреки своя разкош, императорският Рим, разтърсван от непрекъснати въстания, губел от своята мощ и през V в. пр. Хр. паднал под ударите на нахлуващите варварски германски племена.